ПРОСТОР

В нашите душни, тесни килии ние копнеем за простор. Загубили сетивата, с които някога ставахме едно с небето на вечността, загубили образа на върховната неизменна красота, ние протягаме ръце да хванем отново великото наследство на живота и въздишаме, защото то ни се струва неуловимо, загубено завинаги, незримо.

Душите ни въздишат и копнеят за простор. Той е незрим за земните ни очи, неосезаем за душните ни килии, дори непонятен за ума ни, който следва логичния път на мисълта.

Но душата ни го познава, тя е негова рожба и носи дълбоко в себе си спомена за него. И в мигове, когато умореното тяло и ум застанат като в присъница на прага на великия простор, душата ни изпраща повей от този свят, в който тя живее, за да освежи уморения човек. И той, обновен и обнадежден от незнайното присъствие, тръгва отново по дългия си тесен и възходен път да търси това, което за миг е вдъхнал.

Царството на вечния дух е простор за душата. Тя в него живее, движи се и съществува. Това тъй далечно за ума ни царство е реалният свят на душата, където тя черпи сили, извисява криле за безкраен полет, който само там тя може да осъществи. Този простор на духа я отвежда до най- светлите девствени недра на Твореца, до онзи вечен мир, откъдето тя някога е излязла и за който непрестанно копнее.

Духът е простор за душата, както любимият е простор за сърцето и живота на любимата. Духът простира светлото си крило да прегърне своята възлюбена, която намира покой и щастие само в него.